Имунитет

Успешното отблъскване на патогените от гостоприемника им се нарича имунитет (от лат. immunitas – неприкосновеност, недосегаемост). Имунитетът е функция на имунната система.

Това, което задейства имунитета са антигените. Антигените са маркери, които имунната система може да разпознае. Можем да разглеждаме антигените в две групи:

• Сред собствените антигени най-важните са човешките левкоцитни антигени (HLA). Те служат като „биологичен паспорт“, който казва на имунната система: „Тази клетка е наша, не я атакувай!“.
• Чуждите антигени могат да бъдат части от вируси, бактерии, гъбички или вещества от околната среда (полени, храни).

Имунната защита се осъществява на две нива:

Вроденият имунитет е нашата „бърза помощ“. Той реагира мигновено и неспецифично срещу всяка заплаха. Въпреки че е по-древен еволюционно, той е критично важен, защото подготвя почвата за по-сложните защитни реакции.

Придобитият (адаптивен) имунитет е „интелигентната“ част на системата. Придобитият имунитет се развива след среща с конкретен антиген (след боледуване или ваксинация). Той разчита на специализирани клетки (лимфоцити), които имат имунна памет. Тези клетки запомнят врага и при следваща среща реагират много по-бързо и прецизно.

Клетките и органите, които осъществяват имунитета, се обединяват под името имунна система. Имунната система защитава организма от микроорганизми, токсини, чужди за него молекули, както и от вътрешни фактори, напр. при развитие на злокачествен процес.

Имунната система е изключително координирана мрежа, която включва специализирани органи, клетки и химични субстанции. Основните части на имунната система, които работят в синхрон, са:

• Белите кръвни клетки (левкоцити), които са основните „защитници“, патрулиращи в тялото.
• Системата на комплемента, която е сложна група от протеини, допълващи действието на имунните клетки.
• Лимфната система, която е мрежа от възли и съдове и служи като транспортна система и място за разпознаване на заплахите.
• Специализираните органи - далак (слезка), тимус и костен мозък. Това са местата, където имунните клетки се създават, обучават и съхраняват.

Днес разглеждаме имунната система не като изолирана единица, а като част от по-голям баланс, включващ нервната система и здравето на микробиома (червата).

Белите кръвни клетки са ключовите играчи в имунната система. Произвеждат се от костния мозък - меката съединителна тъкан във вътрешността на костите е мястото, където се произвеждат всички кръвни клетки – еритроцити, гранулоцити, моноцити, тромбоцити и лимфоцити.

Белите кръвни клетки се движат чрез кръвта по цялото тяло, търсейки нашественици (микроби) като бактерии, вируси, паразити и гъбички. Когато ги открият, те започват имунна атака.

Към белите кръвни клетки се причисляват  видове имунни клетки, които имат способност за фагоцитоза (фагоцити), естествените клетки-убийци и лимфоцитите (В-клетки, Т-клетки).

1. Фагоцитите работят като „изяждат“ нашествениците. Основните фагоцити са: неутрофили, базофили, мастоцити, моноцити и еозинофили.

• Неутрофилите са най-често срещаният вид бели кръвни клетки и са сред първите реагиращи клетки, които организмът вика на проблемно място. Те могат да уловят чуждите агенти и да спрат разпространението им.
• Базофилите циркулират в кръвта, а мастоцитите са в тъканите. Те отделят хистамин, който предизвиква възпаление (зачервяване и подуване). Това не е просто страничен ефект, а механизъм, който помага на повече имунни клетки да достигнат до проблемната зона.
• Моноцитите се трансформират в макрофаги. Това са мощни клетки, които „почистват“ остатъците от инфекции и увредени тъкани.
• Еозинофилите се прилепват главно към паразити.

2. Естествените клетки убийци са част от вродения имунитет. Те са вид бели кръвни клетки, които разпознават и се залепват към анормални клетки, напр. ракови, след което ги увреждат и убиват. Те са ключови играчи и при първа среща с вирус.

3. Лимфоцитите са два типа - Т-клетки и В-клетки и работят съвместно за изграждането на придобития имунитет. В- и Т-клетките, за разлика от фагоцитите и естествените клетки убийци не могат да разпознават патогените по общите свойства на цялостната им повърхност. Всеки В- или Т-лимфоцит разпознава само една молекула, но го прави както трябва – с висока специфичност.

• След като B-клетките разпознаят антигена на нов нашественик, те образуват антитела или да го убият, или да го маркират като "наличие на проблем". Антителата са имуноглобулини. Те са Y-образни молекули и се свързват с антигена като парчетата на пъзел, образува се имунен комплекс. През последните години се натрупаха и доказателства, че В-клетките също имат функция на антиген-презентиращи клетки. Днес знаем, че B-клетките не само правят антитела, но и активно инструктират останалите клетки как да атакуват.
• Т-клетките се придвижват през кръвта и лимфата и чакат да бъдат активирани. Обикновено друга имунна клетка, напр. дендритните клетки в бариерните зони разпознава антигена, улавя го и го представя по клетъчната си повърхност. Тази клетка наричаме антиген-презентираща клетка. Тя се придвижва до периферните лимфни възли, представя антигена на Т-клетките. Формира се имунен комплекс и се задейства имунен отговор със създаване на специализирани Т-клетки, които са координатори и преки изпълнители: Т-помощници (Helper) - дирижират целия имунен отговор; Т-убийци (Cytotoxic) - директно унищожават заразените клетки; Т-регулаторни (преди наричани подтискащи) - критично важни при МС, защото тяхната задача е да спрат имунната атака навреме, за да не се увреди собствената тъкан; 
•  те са от класове Т-убийци и Т-подпомагащи. Образуват се и Т-подтискащи клетки за да може да се прекрати реакцията, както и Т-паметови, които да задействат бърз имунен отговор при повторна среща с антигена.  

При първа среща с даден антиген може да се стигне и до болест докато тялото се научи как да прави антитела. Но след това остават Т и В-клетки, наречени „клетки на паметта“, които могат да разпознаят антигена при нова среща и да реагират бързо.

Системата на комплемента е група от над 30 протеина, циркулиращи в кръвта и тъканните течности. Тя действа като „усилвател“ на имунната система (откъдето идва и името ѝ – тя допълва работата на антителата и клетките).

Основните ѝ функции са:

• Каскадна реакция, която се изразява в това, че протеините работят в строго определен ред. Всеки активиран протеин задейства следващия, което води до бързо и мощно усилване на имунния отговор.
• Директно унищожение - протеините могат да се съберат върху повърхността на бактерия или чужда клетка и буквално да пробият дупки в нея, което води до нейното разрушаване (лизиране).
• „Маркиране“ (опсонизация) - комплементът покрива патогените със специален слой, който действа като „фар“. Това помага на фагоцитите (клетките-изяждачи) много по-лесно да открият и погълнат нашественика.
• Химичен сигнал - някои от протеините действат като химични сигнали, които „викат“ имунните клетки към мястото на инфекцията или възпалението (това се нарича хемотаксис).
• Биологично почистване - системата на комплемента е отговорна за разграждането и почистването на имунните комплекси (свързани антиген и антитяло) и остатъците от мъртви клетки.

Съвременните проучвания са доказали, че неправилното активиране на системата на комплемента може да допринесе за увреждането на миелина и синапсите в главния мозък. Затова тя е обект на засилено научно внимание при разработването на нови стратегии за защита на нервната тъкан.

Лимфната система е мрежа от фини съдове по цялото тяло събира течност, наречена лимфа от тъканите. 

Процесът на защита протича по следния начин:

• Лимфата преминава през стотици малки лимфни възли (с форма на бобови зрънца). Те действат като филтри и „контролно-пропускателни пунктове“.
• Когато в лимфните възли бъде открита инфекция или чужд антиген, имунните клетки се активират и започват да се множат, което често води до подуване на възлите.
• След като се пречисти, лимфата се влива обратно в кръвния поток.

Към лимфната система се отнасят и вторичните лимфоидни органи. Това са местата, където имунната система „планира“ своите операции. Към тях спадат:

• Лимфни възли и слезка (далак), като основни центрове за филтрация на лимфата и кръвта.
• Сливици и апендикс, като защитни бариери на входовете на дихателната и храносмилателната системи.
• Пейерови петна в червата, където имунната система комуникира директно с микробиома – тема, която в наши дни е ключова за разбирането на автоимунните процеси.

Може да се каже, че във вторичните лимфоидни органи зрелите Т-клетки и B-клетките се срещат, анализират заплахите и изработват специфичен план за имунен отговор.

Вече е категорично доказано съществуването на менингеални лимфни съдове. Това е мрежа, която дренира течността директно от централната нервна система към лимфните възли на шията. Това откритие промени изцяло разбирането ни за МС, тъй като показва как имунните клетки „научават“ за случващото се в мозъка и как патологичните процеси могат да се пренасят между нервната и лимфната системи.

Тимусът е малък, но критично важен орган, разположен в горната част на гръдния кош, точно зад гръдната кост. Той действа като специализирана „академия за имунни клетки“. След като се образуват в костния мозък, Т-клетките се придвижват до този малък орган зад гръдната кост, за да узреят в клетки, които могат да разпознават антигени. Именно тук тези клетки се научават и да не атакуват собствените тъкани на тялото. Обичайно те не могат да напуснат тимуса, докато не си научат урока.

Учените изследват защо при някои хора този процес на „обучение“ в тимуса допуска грешки. Ако клетка, която атакува миелина, успее да „завърши академията“ и да излезе в кръвта, тя може по-късно да причини автоимунна атака. През последните години се обръща голямо внимание на това как тимусът се променя с възрастта (процес, наречен инволуция) и как това влияе на баланса на имунната система при пациенти с МС.

Клетките на имунната система не работят изолирано. Напротив те са в състояние на постоянна „радиовръзка“. Тяхното основно средство за комуникация са цитокините, които са малки протеинови молекули, пренасящи специфични команди между клетките. Ето как функционират тези „съобщения“:

• Някои цитокини действат като бойна тревога – те активират и фокусират имунния отговор върху конкретна заплаха.
• Хемокините са специализирани цитокини, които действат като GPS. Те казват на белите кръвни клетки точно къде в тялото е възникнал проблемът и ги насочват натам.
• Интерфероните са „антивирусните специалисти“. Те пречат на вирусите да се размножават в клетките и предупреждават съседните здрави клетки да се „заключат“ пред опасността.
• Изключително важно е, че цитокините подават сигнал на имунната система да се успокои и „изключи“, след като заплахата е елиминирана.

При МС балансът на тези съобщения е нарушен. Тялото произвежда твърде много „възпалителни“ цитокини и твърде малко „успокояващи“. Много от съвременните терапии (включително интерфероните и по-новите моноклонални антитела) работят именно чрез промяна на тези съобщения – те или блокират сигналите за атака, или помагат на имунните клетки да не преминават кръвно-мозъчната бариера.

Семейството на човешкия левкоцитен антиген (Human Leukocyte Antigen, HLA) е отговорно за инструкциите за образуване на група протеини, които се наричат HLA комплекс. Те се експресират по повърхността на собствените за организма клетки и така имунната система знае, че тези клетки не са нашественици, а на практика са си “у дома”, а всяка клетка, които няма протеини от HLA комплекса е чужда и следователно е атакувана от имунната система. HLA е човешката версия на основния комплекс за тъканна съвместимост (MHC) - генно семейство, което се среща при много видове. HLA гените определят тъканната карта на всеки човек, която варира от човек на човек, тъй като HLA гените имат много възможни вариации. 

Вече знаем, че определени варианти на HLA гените (най-вече HLA-DRB115:01*) са тясно свързани с предразположението към МС. Съвременните генетични изследвания на HLA комплекса стават все по-достъпни и помагат на лекарите да разберат защо при някои хора имунната система „греши“ в разпознаването и започва да възприема миелина като чужд обект.

Въпреки своята прецизност, имунната система понякога допуска грешки, които могат да доведат до различни здравословни състояния. Тези грешки обикновено се делят на три основни категории:

• Имунната система идентифицира безвредни вещества от околната среда (като полен, прах или храни като ягоди и ядки) като опасни врагове. Тя стартира мощна атака, която причинява симптоми на алергия.
• Когато имунната система е отслабена или непълна, тя не може да защити организма от инфекции или злокачествени процеси. Примери за това са вродените имунодефицити или придобити такива, като СПИН.
• При автоимунния отговор системата за идентификация (HLA комплекса) спира да работи правилно. Имунните клетки започват да разпознават собствените здрави тъкани като „чужди“ и стартират процес на унищожение чрез антитела и специализирани клетки. Това е „грешката“, която стои в основата на МС. 

Днес вече не разглеждаме автоимунитета само като „грешка“, а като нарушение в баланса на Т-регулаторните клетки (клетките, които трябва да спрат атаката). Съвременните терапии целят именно това – не просто да потиснат имунитета, а да го „превъзпитат“ или да възстановят неговата способност да се саморегулира.

Какво е автоимунна реакция?

Разнообразието от клетки на имунната система не е случайно и е насочено към ефективно изпълняване на основната й задача – да защитава организма от инфекциозни агенти. Има обаче две основни патологични реакции на имунната система:

• Синдроми на имунна недостатъчност, при които е налице намалена или липсваща способност на един или повече компоненти на имунната система да реагират по защитен начин на патоген.
• Автоимунни заболявания, които се дължат на невъзможност на един или повече компоненти на имунната система да разграничат своето от чуждото и започват да атакуват собствени на организма тъкани.

В миналото автоимунните заболявания са считани за редки, но чрез редица епидемиологични проучвания в наши дни е доказано, че те засягат 3%–5% от населението. Най-честите след тях са автоимунните заболявания на щитовидната жлеза и захарния диабет тип I.  

Все още никой не знае точната причина за МС, но за механизма, по който се развива болестта, се знае много повече. Основната теория е, че настъпва автоимунен процес и имунната система уврежда миелиновото покритие на нервните влакна.

Кръвно-мозъчната бариера е естествената защитна граница, която не допуска преминаването на кръвни клетки или други агенти в централната нервна система. По този начин, в норма, мозъка, зрителните нерви и гръбначния мозък са предпазени от увреждане. При МС тази бариера се уврежда и белите кръвни клетки (лимфоцити и макрофаги) преминават бариерата, за да започнат атаките си върху миелиновата обвивка около нервните влакна – стига се до възпаление и се нарушава провеждането на нервния импулс. Увреждането на бариерата не е еднократен акт, а динамичен процес. Съвременните терапии са насочени именно към „запечатването“ на тази граница или към модифициране на клетките по такъв начин, че те да не могат да я преминат.

Последна актуализация: май  2026 г.