През януари ще навършиш една година, откакто публично заговорихте за Вашата МС. Преди година по това време обаче, бяхте ли решила дали да разкажете за своята тайна?
Преди година и половина, ако бихте попитали мен или някой мой близък, бихме казали: „Няма как. Няма начин, тя никога няма да не каже на никого.“ Пазих го в тайна толкова години и не виждах нищо положително в това да разкажа публично за болестта. Това също така означаваше, че наистина трябва да приема, че болестта е част от живота ми. Мислех, че ще остана без работа. Мислех, че хората ще ме възприемат като болна и няма да ме виждат мен самата. Доволна бях, че хората не знаят, защото си мислех, че това означава, че го крия наистина добре, че никой няма да узнае. По някаква причина всичко това ми се отразяваше положително.
Какво се промени?
Преди година започнах да ходя на хипнотерапевт, за който знаех, че може да помогне на хората с хронични заболявания да се справят с болката, както и да помогне човек да се научи да поставя ума си на други места. Не мислех, че именно той ще ми помогне да намеря смелостта да разкажа за моята диагноза. Първото нещо, което ми каза, беше: „Тайната ти те държи в болестта. Единственият ти начин да намериш някакъв вид изцеление е да се освободиш. Ти не си направила нищо лошо, за да се срамуваш.“ Започнах да осъзнавам, че изпитвам всички тези чувства на срам и вина и е вярно, че не съм направила нищо лошо, така че защо се чувствах толкова смутена и белязана от това? Направих няколко сесии с него под хипноза и ми вдъхна увереност. В този момент се обадих на Гари (моя публицист) и му казах: „Готова съм.“ Той беше толкова щастлив и моите близки също, от което се изненадах. Те казаха: „Джейми, това не само ще ти помогне като личност и актриса, но и ще помогнеш на толкова много други хора.“
Как стигнахте до решение относно времето на обявяването?
Помислих си: „Искам да направя това около сватбата си“, защото исках да излезе във време, което е позитивно и съм радостна. Не исках да е във време, което е тъжно или незначително. Би било много подобра история, ако продължи с нещо положително, така че това беше нашият план!
Как се почувствахте сутринта, когато новината избухна в Пийпъл (те я имаха ексклузивно)?
Ужасена. Събудих се плачейки. Не исках да гледам телефона си. Погледнах съпруга си и той каза: „Защо плачеш?“ Отговорих: „Просто се чувствам толкова уязвима. Това беше моята найголяма тайна и аз още не зная как да живея така.“ Той каза:„ Добре, първо да взема телефона ти.“ Той започна да го преглежда и после каза:„ Искам да погледнеш това. Прочети текстовите съобщения. “Имаше съобщения от приятели от гимназията, които не знаеха, братовчеди, които също не знаеха и т.н., защото бях толкова потайна. Имаше съобщения от непознати хора в социалните мрежи и всички бяха прекрасни. Съпругът ми каза: "Ще взема с мен Бо (синът ни), така че остани тук, просто си почивай и отработвай ситуацията." Дойдоха приятели, които донесоха цветя и обяд. За мен беше ден, в който наистина разсъждавах върху живота си с МС и всичко, което преживях. Прочетох всяко едно съобщение в Туитър, всеки един коментар в Инстаграм и ме осени мисълта, че сега имам тази невероятна отговорност да представлявам общност, която страда мълчаливо през по голямата част от времето.
Иска ли Ви се да бяхте разказали порано за диагнозата си?
Това беше точният момент за мен. Мисля, че трябваше да премина през нещата и да ги обработя, за да мога да имам мъдростта, която имам сега. Мисля, че порано, нямаше да съм толкова подготвена, колкото сега, за да говоря за болестта. Чувствам се освободена. Чувствам се по-силна. Имам чувството, че научих различното значение на думата силен. Преди приравнявах думата сила с това да си физически силен. Всичките ми приятели ми казват: „Ти си най-силното момиче, което познавам“ и аз се уча да приемам, когато хората ми кажат това и наистина вярват, защото всички сме силни хора и всички имаме нещо, и МС е моето нещо.
Как се справяте с лошите и стресовите дни?
Както всички останали. Ставам наистина тъжна. Плача много. Едно от нещата, които се опитвам да подобря, е че когато съм депресирана или тъжна, аз се затварям, сякаш влизам в моя пещера и не общувам. Опитвам се да науча как да се отварям повече. Но имам такива лоши и стресови дни със сигурност.
Колко често мислите за МС през деня?
На практика това е почти постоянно, особено когато съм със сина си. Той е активно дете и иска да бъде в движение през цялото време, но аз мисля за неговата безопасност, като същевременно се съобразявам с него. Въпреки, че имам своите ограничения, мисля: „Как да направя игрите позабавни за него?“ Опитвам се да го водя в паркове, които са оградени, така че той да може тича безопасно и да не е нужно да се притеснявам, че тича на улицата или нещо подобно. Трябва и да съм наясно с местата за паркиране дали са достатъчно близо, за да не се налага да ходя прекалено много. Когато излизам, винаги имам ролатор, така че да мога да го използвам за баланс и освен това така мога да изминавам поголеми разстояния. Мисля за МС вероятно повече, отколкото бих искала, но това е главно, когато излизам от къщата и отивам някъде. Когато съм вкъщи, натискът е изключен и аз все още се опитвам да живея с болестта. Аз все още свиквам с факта, че хората са наясно и това е наред. Толкова години чувствах, че имам нужда да скрия болестта, така че все още свиквам и с това, че хората знаят за нея.
Как се чувствате през повечето дни? Има ли болка?
Имам моменти, в които болката в краката наистина е зле в края на деня или съм малко поскована, но мога да кажа, че се научих да живея с това и да не се чувствам неприятно. Мисля, че хората биха казали: „О, това е толкова странно“, но това е моето нормално. Наистина ми е трудно да седя тук и да се оплаквам от неща, с които просто някак си живея всеки ден.
Кога чувствате найголямо облекчение?
След като медитирам и след това просто легна, като знам, че синът ми спи, съдовете са измити, играчките са прибрани, нямам повече отговорности. Това е време само за мен. Тогава наистина се чувствам в мир. И когато работя, защото това е пък времето, когато правя своето нещо.
Кое е едно от найтрудните физически предизвикателства?
Не мога да тичам от поне 10 години. Ако имам нещо, което мечтая да направя отново, това е да мога да тичам, защото е толкова освобождаващо. Просто искате да освободите натрупаната енергия. Но вече съм свикнала и с това.
Ако се опитате да тичате, какво се случва?
Мускулите започват да се втвърдяват. Моят мозък не може да работи достатъчно бързо за да изпрати сигнали до краката ми. Имам слабост в дясната си страна, нарушен баланс и координация ... да ходя на високи токчета също е трудно за мен, което ме натъжава, защото обичам да ги нося. Просто искам да живея живота си и не искам постоянно да ми се напомня за нещата, които не мога да правя.
А МС повлиява живота не само на само физическо ниво...
МС засяга толкова много области от живота, включително моя брак, моят сексуален живот, майчинството, родителството, моята кариера. Ориентирала съм се и научих полезни и не толкова полезни начини да влияя и аз на болестта. Мисля, че преди всичко, тъй като не позволих на хората да ми помагат, направих нещата потрудни. Дори не физически, а емоционално.
Докоснахте темата, че МС засяга сексуалния Ви живот. Можете ли да обясните повече?
Първо и найважното, сексът е последното нещо, което ми е хрумва в края на деня. Мислите ми не са насочени към това. Става като част от вас, която можете да забравите, както и да не осъзнавате, че все още е наистина важно. Понякога подтикването към секс може да бъде като: „О, да, харесвам това! Наистина ми харесва тази част от мен!” Има и физически неща, които пречат. За мен, тъй като имам проблеми с пикочния мехур, трябва да се уверя, че винаги съм посетила банята преди това ... а харесвам спонтанността. Така че има определени начини да го управлявам нещата. Освен това не искам да губя сексапил и ако кажа: „Не се чувствам секси. Днес не се чувствам добре.“, се чувствам глупаво. Съпругът ми е прекрасен и страхотен, като ме кара да се чувствам добре в кожата си или се опитвам поне! Казвам си „Ще направя това за него“ и след това осъзнавам, че това е и за мен.
Много жени с МС когато забременеят, преминават към ремисия. Защо така?
Не знам. Това е красиво чудо. Симптомите ви могат да станат много потихи по време на бременността. Това е прекрасно нещо. Мога да говоря само за мен, но когато аз бях бременна, се разхождах с кучето си, сега не правя това. Така че, това е прекрасно нещо, което се случва при жените.
Искате ли да забременеете отново?
Искаме още деца със сигурност. Говорим за това. Кога ще е точното време е нещото, което се опитваме да разберем. И двамата имаме кариера, а родителството изисква време.
Говорейки за кариера, вие работите, но забелязахте ли разлика в количеството работа или оферти, които имате?
Не знам и всъщност бих предпочела да съм в неведение дали това, че се знае, че имам МС влияе на тази сфера, защото съм твърде чувствителна към подобна информация. Имах добри възможности откакто разказах диагнозата си и това е всичко, което ми трябва. Усещам, че върша подобре работата си, защото се чувствам по-свободна и мога да се концентрирам върху самата работа. Актьорството е нещото, с което все още искам да продължа и което обичам от все сърце. Аз просто се предавам на живота като цяло и го следвам накъдето ме води.
Кои неща в живота станаха маловажни? Има ли неща, които Ви карат да мислите, че тази диагноза е благословия?
Теглото не ме притеснява. Като тийнейджър имах хранително разстройство, така че ... да си здрав и да имаш здраво тяло означава нещо съвсем различно за мен сега. Мисля, че болестта ме накара да стана побавна, но по добър начин. Аз винаги бях толкова притеснена за времето и бъдещето. Винаги, винаги, винаги. Никога не съм оценявала момента и определено сега го правя много повече. Определено съм благодарна за това.