Много учени вярват, че човешките емоции първоначално са възникнали като оцеляващ механизъм. Така например страхът е емоция, която възниква при реална или предполагаема опасност и се проявява с вътрешно напрежение и безпокойство, които понякога прерастват в паника. Гневът задейства инстинкта за оцеляване, за да можем да се борим, да се противопоставяме и да получим това, от което се нуждаем. Тъгата е реакция на загубата и ни помага да се приспособим към променената среда. Радостта дава сигнал, че е достигнат успех и индивидът има сили да се справи и с по-големи трудности. Като оцеляващ механизъм емоциите не просто съпровождат поведението, а в редица случаи го насочват към реализиране на определена реакция. В зависимост от силата и знака на емоциите личността може да усили, отслаби или блокира своята поведенческа активност.
Личният опит на всеки индивид му подсказва, че в емоционалните преживявания е въвлечена цялата нервна система, но дълго време се е смятало, че мозъчната кора като най-силно развита и висша част на мозъка у човек е седалището на емоциите. Изследванията на Пол Брока (Paul Broca – 1878), Джеймс Пейпз (James Papez – 1937) и Пол Маклийн (Paul MacLean – 1952) са разкрили, че емоционалната част на мозъка лежи дълбоко в мозъчните полукълба и включва т.нар. лимбична система. Тя е изградена от корови и подкорови мозъчни структури, условно наречени лимбична кора и лимбични ядра, свързани чрез лимбични пътища в невронни вериги, подредени в два паралелни кръга. Главните заподозрени лимбични структури като анатомичен субстрат на емоциите са амигдалата и хипокампът.
Амигдалата (amygdala, лат. бадемовидно ядро) е малка, чифтна подкорова структура с форма на бадем, разположена дълбоко в слепоочния дял на мозъка. Изградена е от две групи ядра, които са обединени в голям ядрен комплекс с добре изразена функционална асиметрия и изявени полови различия. Тя играе съществена роля в емоционалния живот на индивида и по конкретно в чувството за съхранение и себеутвърждаване сред себеподобните. Дясната амигдала участва във формиране на отрицателни емоции като гняв и агресия, страх и тъга и е отговорна за манифестиране на наследствените признаци на стреса, които в крайна сметка биха могли да доведат до развитие на посттравматичен стрес, фобии, депресия и дори психози като шизофрения. Наред с негативните психо-емоционални реакции, присъщи на комплекса двустранно, има доказателства, че лявата амигдала опосредства и чувството на удоволствие, което пък е свързано с щастието и се предизвиква от химичен посредник в мозъка, наречен допамин. Тази структура е важна и за създаване на паметови следи след емоционално въздействие и последващо изграждане на адекватно приспособително поведение. Експерименталните лезии на амигдалата блокират запаметяването на емоционално значими стимули и резултират в неадекватни поведенчески реакции при повторното им въздействие. Друга лимбична структура, част от лимбичната кора, с ключова роля във формиране на емоционалната памет, е хипокампът (hippocampus, лат. водно конче).
Той представлява билатерална корова гънка, разположена под мозъчната кора в медиалния слепоочен дял. Името му идва от външната прилика с извитите опашки на митичните морски коне от впряга на Нептун, а в специализираната литература като негов синоним се използва терминът Амонов рог (лат. cornu Ammonis) поради сходството му със завитите рога на египетския бог Амон. Невро-биолозите са убедени в мнестичните му свойства, те вярват, че хипокампът играе важна роля в дългосрочното запомняне на преживени чувства, способен е да фиксира придобит опит и от наличният опит за минали събития да избере подходяща ответна реакция, която да осигури оцеляване на индивида в недружелюбна среда. Неговата двустранна увреда води до забрава на предишни събития и невъзможност за запомняне на нови такива, нарушение, известно като амнезия.
Важна част на лимбичната кора, тясно свързана с емоциите и паметта, е и т.нар. поясна гънка (лат. gyrus cinguli), която представлява дълга, голяма гънка на мозъчната кора, локализирана непосредствено над мазолестото тяло. Тя осигурява директен път от таламуса на междинния мозък до хипокампа и е отговорна за фокусиране на вниманието върху емоционално значими събития. По-конкретно предната част координира обонятелните и зрителните асоциации с приятните спомени за предишни преживявания. Тази област участва и в емоционалните отговори на болка и регулиране на агресивното поведение. Нейното оперативно премахване има успокояващ ефект върху пациенти и значително облекчава състоянието им при особено тежки случаи на тревожност и потиснатост, без да предизвиква отклонения в интелектуалната сфера.
Човек е социално и психо-емоционално същество с богат душевен свят и голяма палитра от емоции. Лимбичната система има първостепенна отговорност за регулиране на нашите емоции, импулсивност и „разположение на духа“. Тя съдържа структури, в които се извършва емоционалното заучаване и се съхранява емоционалната памет, и се смята за емоционалния контролен център на мозъка. Без префронталната кора обаче емоциите не биха могли да се осъзнаят като такива, тя играе съществена роля в уникалната човешка способност да модулира рационално емоциите. Мозъчната кора ни дава възможност да усещаме нашите чувства, да изградим собствена вътрешна съзерцателност, която заедно с вродената интуиция ни позволява да управляваме собствените емоции и да реагираме адекватно на предизвикателствата на околния свят. В книгата си „Машина на растежа”(The Growth Engine), публикувана през 2007 година, датчаните баща и син Роланд (Roland) и Рожие ван Кралинген (Rogier van Kralingen) твърдят, че интегрирането на мисли (изразени чрез т.нар. коефициент на интелигентност IQ) и чувства (измерени с коефициента на емоционална интелигентност EQ), или казано с други думи, взаимодействието между „мислещия“ (мозъчната кора) и „емоционалния“ мозък (лимбичната система) е ключът към укротяване на конфликтите и постигане на разбирателство, без което би настъпила „война на всички против всички“.
1. Лазаров Н. Невробиология на емоциите. Сп. Природа, 2, 2016: 12-17.
